вторник, 6 март 2012 г.

Човешката страна на заложните къщи

От доста време пиша по темата заложни къщи, като основната ми цел е да дам на читателите на двата списвани от мен блога възможно най-широк поглед по една тема, по която негативизмът и предубедеността преобладават. В предишни мои статии съм обяснявал какво е заложна къща, как работи, каква е философията на този вид кредитиращи институции. Разглеждал съм историята, символите, проблемите и предизвикателствата, които стоят пред сектора. Но чак сега се сетих, че никога не съм предлагал на читателите заложната къща през погледа на служителя – това, как той възприема работата си, какво му харесва и какво не в нея и как я чувства.

От немалкия си опит със служители знам, че има 2 категории – едните са родени да бъдат комисионери, имат заложени в себе си уменията да комуникират, да убеждават, да знаят цената на всяко нещо. Другите са тези, които с подобаващи усилия могат да бъдат научени на всичко, което трябва да се знае за работата в заложна къща. Въпреки, че външно и двете категории служители работят еднакво има чувствителна разлика в мотивацията и погледа им върху нещата.

Скоро в разговор с един служител ми направи впечатление, че на въпроса ми - какво го кара да идва на работа в заложната къща половин час по рано и да си тръгва един час по-късно, получих отговор, който ме изненада. Работил съм си хиляди хора и мисля, че пределно добре познавам егоистичния и меркантилен характер на средностатистическия българин, чиито действия в работата най-често са мотивирани от пари, а понятия като доказване, личностна реализация и лоялност са изхвърлени отдавна от речника му.

Но да се върна на отговора – той беше – „Кефи ме да помагам на хората”. Когато поисках да ми изясни какво има предвид ми отговори, че въпреки предубеждението му към работата в заложни къщи, които е имал при започването си е видял, че това е един нормален бизнес при това със своята човешка страна. Сподели ми, че когато на обучението съм говорил с него за това, че основния принцип на заложната къща е „Помогни и спечели от това”, само дето не ми се е изсмял в лицето, все пак в тогавашния момент мирогледът му за кредитите срещу залог се е формирал от това, което излиза като новини в средствата за масова информация.

Това, което коренно е променило тогавашната му представа, е ежедневното общуване с клиентите, и това, че те често споделят пред него, че се обръщат към заложната къща защото са в нужда и нямат от къде да вземат пари, за да я посрещнат. Разказа ми как през зимните месеци една голяма част от залозите са били за да се купят лекарства или други медицински услуги. Сподели, че е сключвал договори за да могат хората да си платят тока, който иначе ще бъде изключен или че баба е оставила при него картина, за да купи храна на внучето си..........

По принцип това е ежедневието в заложната къща – да помагаш, въпреки, че все по-малко се замисляме над това. В началото ни прави впечатление, дори понякога се прибираме в къщи след работа изпълнени с вътрешно удовлетворение от свършената работа, не защото сме сключил добри сделки, а защото сме помогнали. След това да помагаш става рутина, и вече не се замисляш, че реално ти си в услуга на стотици хора, и правиш с работата си така, че те по някакъв начин да могат да преживеят по-лесно трудностите на днешните кризисни времена.

Пределно ми е ясно и това, което болшинството от хората, четящи тази статия ще си кажат пак благодарение на предубедеността си  - „Мръсните лихвари се опитват да се изкарат по-човечни”. Ами аз лично не се опитвам да се изкарам по-човечен и не ме интересува какво си мислят хората, които не са виждали заложна къща отблизо. Защото довечера ще се прибера знаейки, че днес стотици хората благодарение на услугата, която предлагат заложните къщи, за които работя, са си платили лекарствата, тока, парното, ремонтирали са автомобил или нещо друго или пък просто се си купили храна. За това и нито за секунда не съм съжалявал, че работя в заложна къща, а това, че разни анонимки в интернет употребяват за нас термини като „лихвари”, „мутри” и „измамници” е един миниатюрен негатив, който спокойно мога да приема.