Проблемите пред българските заложни къщи

Противно на широко разпространеното мнение, че да имаш заложна къща е дейност лесна, доходна и безпроблемна, реалността за  легално работещите заложни къщи е доста по-различна. Българските заложни къщи се сблъскват с редица проблеми, главно от законово естество, като върху основните ще се спра в настоящето изложение, с уговорката, че посочените пречки, са присъщи само за законно работещите такива.

Проблем № 1 Тоталната липса на контрол върху субектите извършващи нерегламентирано кредитиране срещу залог, каквито са някои златарски ателиета, оказиони и финансови къщи. Работещи без да включат във фирмата си наименованието „заложна къща” същите не попадат под действието на Наредбата за дейността на заложните къщи, съответно не са задължени да правят инвестиции за изпълняване на многобройните законови изисквания и от там са в много по-изгодна конкурентна позиция спрямо изпълнилите изискванията участници на пазара.

Проблем № 2 Немаркираното злато. На заложните къщи законодателно е забранено да приемат злато без държавна марка. Проблемът идва от това, че количеството такова злато, което циркулира в населението все още е значително. Законодателят не изисква златото за лично ползване да е маркирано, но клиентът решил да го заложи за да си помогне във финансово труден момент се оказва, че се сблъсква със законова забрана, която няма грам здрав замисъл зад себе си. А решението на този проблем е елементарно – промяна на законовата база даваща на заложните къщи правото да приемат такова злато, но ако решат да го продават то да бъде маркирано в лабораториите на НАП. Така хем в държавата ще влязат пари от държавни такси, хем златото един вид ще се легализира, и ще може свободно да циркулира.

Проблем № 3 Крадените вещи. Противно на широко разпространеното мнение, че работят с крадени вещи заложните къщи с всички възможни законни и полузаконни средства се борят с това, при тях такива вещи да не попадат. Всеки го прави по различен начин – едни чрез отказ от приемане на техника без зарядни, други не приемат скъсани златни бижута, чиито собственици изглеждат съмнителни, трети чрез създаване на бази данни за измамниците и крадците и т.н. Проблемът обаче, е, че всички тези усилия много приличат на борбата с вятърни мелници и зависят от опита на служителите в заложните къщи, които по държанието на даден клиент могат да преценят дали вещта е предмет на престъпление. Проблемът е че това става с години опит, какъвто малко хора имат. А вместо да се гадае и да се изнервят клиентите с излишни въпроси къде по-лесно би било всяка сутрин на заложните къщи в района на съответното РПУ да се изпрати по мейл информация за крадените вещи, които се издирват. Така съответната заложна къща, ще откаже да я приеме и ще сигнализира на посочен телефон, камерите ще запишат клиента, след което за криминалните полицаи е детска игра да намерят човека и да разплетат престъплението. По този начин, заложните къщи няма да понасят загуби от това, че откраднатите вещи се изземват от тях, а кражбите и грабежите ще намалеят защото липсата на възможност да бъдат бързо превърнати в пари, ще обезсмисли посегателството върху чуждата собственост. Тази мярка обаче не би имала резултат, ако не се затегне контролът върху нелегално работещите заложни къщи, които не се свенят да приемат крадени вещи, да залагат недвижими имоти, да правят далавери с дебитни карти и по този начин с действията си да създават лошо име на цял един бранш.